 |
| Франц Екарт заедно с арменски сираци |
Автор: Техмине Мартоян,
историк в Музей-института
на Арменския геноцид
13.05.2020, ГАНТЕХ
АРАРАТЯН – „…Колко трудно ще бъде за арменците, когато те ще се срещнат с
палачите на своите родители, съпрузи, сестри, братя и деца …! …Дали те отново
няма да се изпълнят с омраза и дух на отмъщение…?” – Франц Екарт
От 1890-те до края на
1910-те години братята Бруно и Франц Екарт живеят и работят в
Османската
империя.
През 1897 година
24-годишният Франц Екарт (1873-1919), когото Йоханес Лепсиус е привлякъл в
мисионерското дело, тръгва към Османската империя, за да работи в град Урфа (исторически
град Едеса, днешен Шанлъурфа в Турция). Във Франц Екарт, който има педагогическо
образование, Лепсиус вижда качества на лидер и организатор. По време на повече
от 20 години дейност в Урфа, Франц управлява немското сиропиталище за арменски
деца и фабриката за килими, където работят единствено арменци. И сиропиталището,
и фабриката той лично е открил (1).
През 1910 година от Берлин
в Урфа пристига малкия брат на Франц – Бруно Екарт (1885-1918). Той е
възпитаник на Художествената академия в Берлин, професионален художник. Въпреки
12-годишната разлика между тях, братята са свързани със силна връзка и общи
интереси. Във фабриката на килими Бруно Екарт е нужен и като художник, и като
проектант.
Още като започва Първата
световна война, братята Франц и Бруно Екарт, бивайки годни за редовна военна
служба, стават офицери от германската армия.
 |
| Братя Екарт |
Бруно Екарт и Сатеник Тахмизян
В семейството на Нъшан и
Гаяне Тахмизян, арменци от Ерзънка (древен арменски град, днешен Ерзинджан в
Турция) има 12 деца. Най-голямата е Сатеник. Пътят на гоненията от Ерзънка до
Урфа Сатеник минава с такива големи мъки и страдания, че два пъти прави опит за
самоубийство, хвърляйки се в река Ефрат, но успяват да я спасят. В Урфа
Сатеник, както и много други арменци, намират подслон във фабриката за килими
на Екарт, където тя се запознава с Бруно Екарт. През 1915 година те се женят.
В началото на лятото на 1918
година за по-голяма сигурност на бременната жена на брат си, Франц Екарт изпраща
Сатеник в Алепо, където се ражда дъщерята на Бруно Екарт и Сатеник Тахмизян –
Ахавни.
Бруно е убит през лятото
на 1918 година на границата на Палестина. Преди да замине за фронта, Бруно дава
на Сатеник албум с колекция от арменски ръчно изработени кърпички и казва: „Погрижи
се да съхраниш това. При необходимост, за да осигуриш старостта си и нуждите на
единственото ни дете, продай всичко, освен този албум, понеже тези кърпички са
безценни съкровища.” (2).
Три години и половина след
смъртта на съпруга си Сатеник се омъжва за своя съгражданин Манасе Безикян,
който също по време на Геноцида над арменците е изгубил цялото си семейство.
Братята Екарт имат огромно
влияние не само сред арменците, но и сред турците. Но когато започват погромите
срещу арменците, турците ги гледат като „нежелани свидетели на подлите турски
действия”.
Във фабриката на Екарт арменците
имат и храна, и дрехи, и място за нощуване и защита.
 |
| Сатеник и Ахавни |
Свидетелствата на Бруно Екарт за кланетата на
арменците в Урфа
Книгата „Моите
свидетелства за събитията в Урфа” на Бруно Екарт е документална, въздържана и деликатна
история. За да не застраши живота на хората, авторът не споменава името на нито
един оцелял арменец.
За омразата на турците
спрямо арменците Бруно Екарт пише: „Когато ставаше дума за арменците, турското
зло не познаваше граници. Всъщност по-голямата част от арменците изобщо бяха
далеч от политиката, понеже бяха загрижени за ежедневния си хляб. Ние се стремяхме
да насочим вниманието на арменците към опасната омраза на мюсюлманите и големият
ми брат говореше за това пред мъжете, събрани в голямата арменска църква. Те
слушаха с благодарност. Мнозина дълбоко в душите си вярваха, че силната
Германия няма да позволи никакви гонения”.
Бруно Екарт, ставайки
свидетел на масовите убийства на арменците в Урфа, съобщава: „…Дни наред по
целия град бяха пръснати трупове на жени и деца. Гнусната миризма бе омърсила
въздуха. Правителството бе наело няколко каруци, които всеки ден, от сутрин до
вечер бяха заети с изнасянето на труповете извън града. Беше ужасна гледка да
видиш тези каруци, които бяха пълни с полуголи трупове. В двора на Арменската
църква бяха изкопали братски гробове”.
Авторът с болка пише как светилището
на арменците – Апостолическата църква бяха превърнали в публичен дом:
„…Офицерите, полицаите, жандармите непрекъснато влизаха и излизаха. Жителите на
близките домове през нощите често чуваха крясъци от килията на убития свещеник.
Жандармите пазеха главната порта на църквата, за да не може нито един арменец
да влезе там. От съседни къщи виждаха как турците в арменската църква избираха
красиви момичета и жени и вечер ги влачеха в своите домове…”.
За трагичните съдби на
жените и децата Бруно Екарт съобщава: „При излизане от града арменските жени с
плач даваха своите малки деца на мюсюлмански жени, други оставяха малки бебета
покрай пътя … Видях, как жандармът с дръжката на пушката си удряше по гърба
болна и саката жена. Когато ядосан почнах да крещя, че това е срамно, той грубо
ми отвърна: „Те всички трябва да умрат…””.
 |
| Ахавни |
Съобщението на Бруно Екарт в защита на 470 арменци
на „Масбане” (3)
„На 29 септември все
повече жени и мъже се опитваха да се скрият в територията на фабриката, но вече
нямаше място, - съобщава Бруно Екарт, - но аз трябваше да патрулирам, за да не
могат въоръжени мъже да влизат във фабриката. Според точно преброяване,
арменците в територията на фабриката бяха 470, повечето от които бяха жени и
деца. Същият ден след обяд, в един момент във фабриката започна паника. Мъжете
светкавично се криеха по ъглите, жените и децата крещяха и викаха за помощ.
Пристигнах тогава, когато няколко турци се опитваха през каменната стена да влязат
в „Масбане”. Застанах до прозореца, готов да се защитавам, извиках на
башибозуците: „Тук живеят германци”…”.
Особено интересни са последните
впечатления и преживявания на Бруно: „Когато вървиш по изпразнения арменски
квартал и виждаш разрушенията, ограбените докрай къщи, не можеш да отдалечиш от
себе си онази мисъл, че арменското население, почти двадесет хиляди души, е
станало жертва на алчността на турците … Ние после разбрахме защо така прецизно
бяха събрали всички печатни и ръкописни документи…”.
1 – Бруно Екарт, „Моите
свидетелства за събитията в Урфа”, Ереван, 2018 г.
2 – Сатеник Безикян,
репатрирала се от Румъния в Армения, през 1956 година дарява на Националната
художествена галерия на Армения два албума, които са били нейна собственост, с
238 чертежи от школата по бродерия на Урфа, оставяйки и писмено свидетелство,
според което „тези различни експонати на арменското народно самодейно изкуство”
са събрани и копирани от нейния съпруг – немския художник Бруно Екарт.
3 – Така се е казвала
фабриката за килими на братя Екарт.
Превод от арменски: П-р Нерсес Кетикян
Редакция: Варта Берберян-Гарабедян
Няма коментари:
Публикуване на коментар