ИСТОРИЯ: Нямаше да има победа в битката при Сардарапат и независима Армения, ако не бе решителното и героичното поведение на Всеарменския католикос Геворг V Суренянц

Изготви: П-р Нерсес Кетикян

28.05.2020, ГАНТЕХ АРАРАТЯН – Всяко велико събитие е съставено от други малки събития, които често не са споменати в историята, но без тях няма как да се случат по – големите. Всяка година на 28 май арменския народ празнува

годишнината от победната битка при Сардарапат и Деня на Първата Република Армения. Една славна битка, без която днес Армения нямаше да съществува. Тя щеше да бъде заличена завинаги от картата на света.

След шест вековно робство, лишение и най-вече геноцид над арменския народ, Турция бе решила окончателно да приключи с арменския въпрос. След Западна Армения, турските войски бяха нахлули в Източна Армения, която бе под владичеството на Царска Русия. Голямата част от тази малка земя вече бе завладяна от турските зверове. Врагът бе стигнал до Св. Престол на Ечмиадзин. Духовният център на арменския народ, който векове наред се бе грижил не само за духовните нужди на нацията, а и бе поел да управлява страната при липса на независимост, се намираше на ръба да бъде унищожен окончателно.

Но … Един герой Католикос и един героичен народ не позволиха това да се случи.

Много често хората спекулират с историята, искайки да си припишат победите. Както казва един велик човек: „Победите имат много бащи, но загубите се лутат като сираци”.

В Сардарапат победи арменският народ, единството на нацията. Ташнагцаган и Рамгавар, Хънчагян и Болшевик, християнин и атеист, рамо до рамо застанаха срещу съдбата и казаха НЕ.

Никой под това слънце не може да заличи Армения и арменския народ. Но врагът бе притиснал арменската армия до краен предел. Нямаше сили, възможности и вяра за победа. Какво накара нацията да възвърне вярата и надеждата към своите сили. Предлагаме Ви един епизод от тези дни, часове преди битката в Сартарапад, който изигра решаваща роля за победата.

Не бива да забравяме, нямаше да има победа в битката при Сардарапат и независима Армения, ако не бе решителното и героичното поведение на Всеарменския католикос Геворг V Суренянц, да спре арменските генерали, войници и нацията, които бяха обхванати от паниката на отстъплението и бягството.

Бих искал да припомня онзи безсмъртен епизод, когато ген. Силикян решава да заведе обезкървената арменска армия до хълмовете на Котайк и Севан и да поведе партизанска война срещу огромната турска армия. По този начин, той отстъпваше и Ереван, и Араратската долина, и Св. Ечмиацин в ръцете на вековния враг. На 20-ти май, една арменска делегация посещава Католикоса Геворг V, за да го убеди да напусне Св. Престол. Сред делегатите са Арам Манукян и Похос Бек Пирумян, които мълчаливо следят събитията.

Негово Светейшество помрачен изслушва предложението и прекъсва говорителя. Излиза пред патриархалната резиденция на Св. Ечмиадзин, застава в двора, където са събрани десетки хиляди арменски бежанци, спасили се от геноцида в Западна Армения.

Гледа към водачите и обезверената нация и казва:

„Народе арменски. Турчинът, вековният враг на нашето съзнателно паство е превзел Александропол (дн. Гюмри) и се движи към сърцето на нашата страна, нашата вяра и нашата биография. Идва към Араратската долина. Турчинът напредва избивайки и разрушавайки. А нашите пълководци не виждат друг изход от това бедствие, освен да накарат Арменският Първосещеник да избяга. Те предлагат на Католикоса на всички арменци да остави в устата на врага Първопрестолния Св. Ечмиацин, нашите светини, арменския народ, последното парче земя на Отечеството. Предлагат му да остави всичко това и да спаси собствения си живот в Бюракан или в някоя недостъпна планина.

Не! Не! И хиляди пъти Не! … Аз няма да напусна Св. Престол, който сме наследили от нашите предци. Аз няма да се отдалеча от Огнището на Арменската Апостолическа църква. Ако арменската  армия и самият той, арменския народ не могат да спрат навлизането на врага, ако нямат сили да спасят нашите светини, то тогава нека аз да загина тук, на прага на Св. Престол, на който имам честа и ходатайството на нашите предци, както и Божията милост да съм Върховен патриарх. Нима ние няма да можем да запазим огъня на нашето огнище, факлата и основата на вярата ни. Но ако е дошъл края, защо да не го приемаме с чест и смелост, а не като жалки червеи да пълзим пред врага. Предишните векове на нашия народ са пълни с примери на смелост, обагрени са с кръвта на нашите мъченици. Но с това ние не сме обезкръвени, не са изчезнали героите от нашите редове. Векове наред арменската нация е живяла така, борейки се за правата си, умирайки за утрешния ден. И понеже, който умира за идеята, умира като житно зърно, със смъртта на което рано или късно се ражда нов живот. За това нашата биография, пълна с изтребления и смърт, не е свършила и няма да свърши. Тогава защо да изневерим на националното си поведение за живот и оцеляване. Защо с цялата нация да не се издигнем срещу врага, който идва опиянен от леките победи на другия бряг на Аракс и е жаден за нашата кръв …”

И целият народ, събран в залата и в двора на резиденцията преобразени и единни извикаха:

„Готови сме, Ваше Светейшество”.

Старият Върховен патриарх погледна с орловия си поглед към народа и каза:

„Аз винаги съм вярвал в духа на моя народ. Знам горчивините на пътя, по който той е преминал. Но аз съм убеден, че моята Арменска нация, все още не е казала последната си дума на своя презрян враг. А тази последна дума ще бъде ПОБЕДА”.

Какво се случи после, вече знаем … Ние победихме.