ИСТОРИЯ НА АРМЕНСКАТА ЕВАНГЕЛСКА ЦЪРКВА: 1.3.1 Раждането на Арменския Евангелизъм – Американски протестантски мисионери

От книгата на Пастор д-р Вахан Тутикян „Арменската Евангелска Църква 1846-1996 г.”

09.06.2020, ГАНТЕХ АРАРАТЯН – Втората група, изиграла решителна роля в раждането на Арменската Евангелска Църква, бе Американска Комисия за

Чуждестранни Мисии (American Board of Commissioners for Foreign Missions - ABCFM). Този орган, чиито членове бяха от Презвитерианската и Конгрешанската църкви, запалени от идеите за мисионерство, бе един от първите мисионерски сдружения, който бе основан в град Бостън, щата Масачузетс през 1810 година. Целта на този орган бе „да евангелизира езичниците в чужди страни” (31).

За тях важно поле за евангелизация представляваше Близкият Изток, където техните мисионери започнаха дейността си през 1819 година, имайки задачата да „евангелизират” евреите и мюсюлманите (32). Съпротивата на тези две религиозни групи обезсили усилията на мисионерите, заради което те промениха начина си на работа. Те се сближиха с местните християни, за да могат чрез тях да стигнат до нехристияните. За тази цел установиха връзки с Източно Православните Църкви  като Гръцката, Несторианската, Сиро-яковитската, Арменската (Апостолическа). Всички отказаха, освен Арменската Църква. Защо?

Впечатлението е, че арменците бяха запалени със силно желание да се развиват в образованието и в социалната сфера. Като последствие много арменци имаха широко скроено отношение към американските мисионери и към техните проекти. Жаждата за висше образование поправи път за по-близки отношения между арменските духовници и миряните (33). Какъв бе резултатът? –  Постоянно разделение вътре в Арменската Апостолическа Църква.

Плини Фиск (Pliny Fisk)

Първите мисионери, които стъпиха в Близкия Изток, бяха Ливай Парсънс (Levi Parsons) и Плини Фиск (Pliny Fisk). Тези двама мисионери със специална мисия през 1820 година пристигнаха в Йерусалим, за да евангелизират  и „да  направят съпричастни към небесните съкровища евреите, мюсюлманите и езичниците” (34). След две години двама други мисионери Уилям Гудъл (William Goodell) и Айзък Бърд (Isaac Bird) бяха изпратени със специална задача да приложат „нови начини и най-бързите и влиятелните методи за създаване на общение между божествените истини и съвестта и сърцата на хората” (35). Но мисионерите скоро разбраха трудностите и проблемите, които срещнаха за обръщането на мюсюлманите към Християнство. Те на годишната си конференция заявявиха, че мюсюлманските държави забраняват проповядването на Евангелието сред мюсюлманите. Мюсюлманите, които приеха християство, бяха осъдени на смърт (36). Следователно, през 1829 година ABCFM реши да започнат мисия сред арменците в Турция с надеждата, че „умните арменци, които имат инициативност” могат да станат средство „да се прилага мощно влияние към добро в цялата територия на турската империя” (37).

Уилям Гудъл (William Goodell)

Предварителните срещи на мисионерите с арменците през средата на 1820-те години, когато Гудъл се срещна с трима арменски бивши епископи – архиепископ Агоп Ага, епископ Дионесиос Гарабедян и епископ Агоп от Полу. Тези трима бяха напуснали Манастира „Сурп Агопянц” (Св. Яковови) към арменската патриаршия в Йерусалим като протест „срещу падналия морал на духовниците” (38). Те още представиха на американските мисионери духовното състояние в Арменската Апостолическа Църква. Дори повече – подчертаха нуждата на арменското население от Библейско знание и уведомиха мисионерите за политическите и социални условия, в които живеят арменците под Османска власт.

Мисионерите нямаха нужда от дълго време, за да станат очевидци на трагичните психологически, политически, социални, образователни и религиозни условия, в които живяха арменците В Османска Империя. Те обърнаха внимание на това, че арменците са лишени от организирани политически и социални условия. Освен че бяха загубили суверенния политически живот, арменците християни бяха изолирани и потиснати от своите  ислямски съседи и бяха принудени да се

Айзък Бърд (Isaac Bird)

адаптират към чуждия начин на живот, за да осигурят своето съществуване вместо отмъщение, унижение, разврат и атмосфера на зверства (39). Вероятно арменките се измъчваха повече от мъжете (40). Според ислямските закони положението на жените бе само една степен по- високо от робите. За да избегнат кандидат зет мюсюлманин, арменците омъжваха своите дъщери в ранна възраст, което е един пример на арменски трикове, за да запазят съществуването си (41). Освен големите градове, в други места арменски жени и мъже бяха потиснати и осъдени на неграмотност. Неграмотността и социалната стагнация бяха обикновени явления, когато американските мисионери пристигнаха в дълбоката провинция на империята през XIX век (42).

Още от първия ден американските мисионери възприеха като начин на работа евангелизирането чрез образование (43). Освен проповядването на Евангелието, превода на Библията и ангажиментите им за издателски и медицински служения, те започнаха широка образователна дейност. Според задачите, дошли от централния им офис в Бостън „народът трябва да има възможност за висококачествено образование … и мисионерът трябва бъде заобиколен с мрежа от училища дотолкова, колкото може влиятелно да ги контролира” (44). Този проект се осъществи с основаване на много училища, които изиграха очевидна роля в историята на арменците, живеещи в Османска Империя.

Въпреки първоначалната съпротива, мисионерските училища откриха нов път в сферата на образователното, културното и социалното развитие на арменския народ. През 1832 година в Истанбул, основавайки Американския Девически Колеж, мисионерите станаха пионери във възпитанието на момичетата в Близкия Изток. Образователните инициативи на мисионерите накараха Арменската Апостолическа Църква да открие училища в епархиите си, защото дотогава образованието бе привилегия основно за мъжете, които даваха обет за духовенство (46).

Отначало водачите на Арменската Църква оценяваха усилията на мисионерите, но не след дълго време започнаха да им се противопоставят. „Евангелското” богословие на мисионерите доведе до това, те да осъждат учението и традициите на Арменската Църква. Те критикуваха Арменската Апостолическа Църква за „суеверието, култа към образите и за учението на спасение” (47).

Илай Смит (Eli Smith)

Един мисионер бе казал, че „както всички източни църкви, Арменската Църква е станала много омърсена … Като всички религиозни формалисти, тежкозначимите материали, свързани със Закона и Евангелието тя считаше за по-маловажни, отколкото педантичното извършване на религиозните ритуали и обреди” (48). Не е учудващо, че владиците на Арменската Църква възразиха. Те обвиниха мисионерите, че водят арменския народ до ерес (49).

Първоначално, Илай Смит (Eli Smith) и Харисън Дуайт (Harrison Gray Otis Dwight), които през 1831 година два месеца като мисионери бяха обикаляли сред арменците, бяха критикували Арменската Апостолическа Църква, наричайки я „извор на интриги и нечистота” (50). Дори повече, те бяха обвинили Арменската Църква, че:

-вярва в други ходатаи освен Христос, който е единственият ходатай.

-вярва, че Кръщението и Причастието са достатъчни за спасението

-вярва в транссубстанциацията (пресъществяването), т.е., трансформирането на хляба и виното в истинското тяло и кръв Христово.

-държат манастири, които са места за неграмотност.

-прекратява проповядването.

-насърчава култа към образите (51).

След двадесет години, през 1854 година Дуайт, който бе спътник и съратник на мисионер Смит, написа своите мемоари, където критикува Арменската Църква за това, че въвежда „гласна изповед, ходатайството на светците и ангелите, култа към мощите и молитвите за мъртвите” (52).

Подобни чувства за вероотстъпничество едва ли щяха да бъдат доверени явления за йерархията на Арменската Църква. Дори повече, американските мисионери претендираха да предизвикат църковно положение, както и националното единство на арменците. Те отричаха идеята за съюз между държава и църква. Те принадлежаха на една култура, където църквата и държавата са отделени. Конституцията на Съединените Щати забраняваше основаването на държавна църква или намесата в религиозните дейности. Мисионерите смятаха за вредно специалното отношение между църквата и нацията сред арменците, което съществуваше (53). Те не успяха да възприемат, нито оцениха факта, че Арменската Апостолическа Църква играеше двойна роля за арменския народ – и като църква, и като държава. Те не възприеха, че тази арменска опитност няма паралел в нито един европейски народ. Когато Арменската Църква загуби своя светски сътрудник – държавата, тя самата пое двойната отговорност – религиозна и светска. Оттогава заплахите срещу Арменската Църква бяха заплахи срещу арменския народ. Когато мисионерите насърчиха „дезертьорството от Арменската Църква към евангелската гледна точка” (54), Арменската Църква ги набеляза като сериозна заплаха, защото единствената връзка, която свързваше арменците в политическата, културната и духовната сфери, бе Националната Църква.

Стъпвайки още напред, Арменската Църква сметна за проблематична дейността на протестантските мисионери, защото те се отказаха от първоначалната си политика да не насърчават вероостъпничеството и да не се месят в традициите и делата на Арменската Апостолическа Църква (55). Причина за тази промяна може би бе това, че от Америка ги притискаха да покажат видими резултати или държеше на официалното признаване на Съюза за защитаване на правата на мисионерите, които действат в Турция, от страна на правителството на САЩ (56). Каквото и да е тяхното оправдание, през 1836 година те предприеха усилена мисионерска дейност – промяна, която бе отбелязана като радикално изкривяване от първоначалните принципи, които се ограничаваха с личните общения и управляване на училища и издателства. Мисионерите организираха „евангелизаторска” програма за публично богослужение и проповядване както в Неделя, така и през седмицата (57). Скоро мнозина арменски инакомислещи, включително бившите духовници епископ Дионесиос Гарабедян и епископ Агопос Полуци, се присъединиха към църквата на мисионерския лагер (58). По-късно същата година, 12 членове на Арменската Апостолическа Църква, насърчени от мисионерите, съставиха „Орден на Благочестие”, целейки да реформират Арменската Църква (59).

Превод от арменски: П-р Нерсес Кетикян

Редакция: Варта Берберян-Гарабедян

------------------------

(31) Ուիլիմ Սթրոնկ, Ամերիկեան Յանձնաժողովին Պատմութիւնը (Պոսթոն, Փիլկրիմ Փրէս, 1910), էջ 3

(32) Էտուին Պլիս, Ամփոփ Պատմութիւն Առաքելութիւններու (Նիւ Եորք, Ֆլէմինկ Րէվէլ Ընկ., 1897), էջ 128

(33) Կորիւն Քհնյ. Շրիքեան, Հայերը Օսմ. Կայսրութեան Մէջ եւ Ամերիկեան Առաքելութիւններուն Ազդեցութիւնը: (Դոկտորայի աւարտաճառ ներկայացուած Գոնգորտիայի Ճեմարանին՝ գործակցութեամբ Շիքակոյի Լուտերական Աստուածաբանական Դպրոցին, 1977), էջ 112

(34) Արտաքին Առաքելութիւններու Ամերիկեան Յանձնաժողով, Տարեկան Տեղեկագիր (Պոսթոն, 1836), էջ 30

(35) Միսիոնարական Բանբեր (Պոսթոն, Ա.Ա.Ա.Յ., Մայիս 1823), էջ 143

(36) Ա.Ա.Ա.Յ., Տարեկան Տեղեկագիր, 1827, էջ 61

(37) Ա.Ա.Ա.Յ., Տարեկան Տեղեկագիր, 1830, էջ 81

(38) Ա.Ա.Ա.Յ., Տարեկան Տեղեկագիր, 1825, էջ 86-87

(39) Կորիւն Քհնյ. Շրիքեան, Հայերը Օսմ. Կայսրութեան Մէջ եւ Ամերիկեան Առաքելութիւններուն Ազդեցութիւնը: (Դոկտորայի աւարտաճառ ներկայացուած Գոնգորտիայի Ճեմարանին՝ գործակցութեամբ Շիքակոյի Լուտերական Աստուածաբանական Դպրոցին, 1977), էջ 88-90

(40) Կորիւն Քհնյ. Շրիքեան, Հայերը Օսմ. Կայսրութեան Մէջ եւ Ամերիկեան Առաքելութիւններուն Ազդեցութիւնը: (Դոկտորայի աւարտաճառ ներկայացուած Գոնգորտիայի Ճեմարանին՝ գործակցութեամբ Շիքակոյի Լուտերական Աստուածաբանական Դպրոցին, 1977), էջ 88-90

(41) Փ.Մ. Փարմըլի, Տուն եւ Գործ Եդեմի Գետերուն Մօտ (Ֆիլատելֆիա, Ամերիկեան Կիրակնօրեայ Դպրոցի Միութիւն, 1888), էջ 92

(42) Փ.Մ. Փարմըլի, Տուն եւ Գործ Եդեմի Գետերուն Մօտ (Ֆիլատելֆիա, Ամերիկեան Կիրակնօրեայ Դպրոցի Միութիւն, 1888), էջ 96

(43) Ա.Ա.Ա.Յ., Տարեկան Տեղեկագիր, 1832, էջ 152

(44) Ա.Ա.Ա.Յ., Տարեկան Տեղեկագիր, 1832, էջ 152

(45) Միսիոնարական Բանբեր (Պոսթոն, Ա.Ա.Ա.Յ., Մայիս 1833), էջ 320

(46) Միսիոնարական Բանբեր (Պոսթոն, Ա.Ա.Ա.Յ., Մայիս 1833), էջ 153

(47) Ս. Պրիճմըն, Մերձաւոր Արեւելքի Քրիստոնէական Խորհուրդի Լրաբեր (Գահիրէ, Մ.Ա.Ք.Խ., Յուլիս 1954), էջ 10

(48) Հ. Տուայթ եւ Ի. Սմիթ, Միսիոնարական Պրպտումներ Հայաստանի Մէջ (Նիւ Եորք, Ճորճ Ուայթմէն, 1834), էջ 244-246

(49) Ճ. Փրայմ, Քառասուն Տարի Թրքական Կայսրութեան Մէջ (Նիւ Եորք, Րապերթ Քարթեր եւ Եղբարք, 1883), էջ 317

(50) Վեր. Ի. Սմիթի եւ Վեր. Հ. Տուայթի Պրպտումները Հայաստանի Մէջ, (Պոսթոն, Քրոքըր եւ Պրիւսթըր, 1833), Հատ. Ա., էջ 57

(51) Վեր. Ի. Սմիթի եւ Վեր. Հ. Տուայթի Պրպտումները Հայաստանի Մէջ, (Պոսթոն, Քրոքըր եւ Պրիւսթըր, 1833), Հատ. Ա., էջ 126-230

(52) Հ. Տուայթ եւ Ի. Սմիթ, Միսիոնարական Պրպտումներ Հայաստանի Մէջ (Նիւ Եորք, Ճորճ Ուայթմէն, 1834), էջ 6-7

(53) Ճ. Րիքթըր, Մերձաւոր Արեւելքի Մէջ Բողոքական Առաքելութիւններու Պատմութիւնը (Նիւ Եորք, Ֆլէմինկ Րէվէլ Ընկ., 1910), էջ 111-112

(54) Ճ. Փրայմ, Քառասուն Տարի Թրքական Կայսրութեան Մէջ (Նիւ Եորք, Րապերթ Քարթեր եւ Եղբարք, 1883), էջ 173-180

(55) Ճոն Չուլէս եւ Թոմաս Սմիթ, Առաքելութիւններու Ծագումը եւ Պատմութիւնը (Պոսթոն, Կուլտ, Քէնտըլ եւ Լինքըն, 1837), էջ 30

(56) Լէոն Արփի, Պատմութիւն Հայկական Քրիստոնէութեան (Նիւ Եորք, Ամերիկայի Հայ Աւետարանչական Ընկերակցութիւն, 1946), էջ 256-266

(57) Միսիոնարական Բանբեր, Հատ. 23, Մարտ 1837, էջ 9

(58) Ստեփան Իւթիւճեան, Ծագումն եւ Ընթացն Հայ Աւետարանականութեան ի Հայս (Կոստանդնուպոլիս, Արաքս Տպարան, 1914), էջ 40-50

(59) Սայրըս Համլին, Իմ Կեանքս եւ Ժամանակներս Թուրքերու Մէջ (Նիւ Եորք, Քարթըր, 1878), էջ 25-35